Хана гледаше отражението си в реката. Жена му до него, двете му деца, три също. Три момчета. Не, две момчета и едно момиче. С тъмна червена коса като стара кръв по снега. Стара като рода им от който идват дълбоко в степта. Момчетата груби, ожулени, не ги е щадил, но стоят гордо - не ги е и мачкал. А дъщеря му красива, майка ѝ вплита косата ѝ докато ѝ говори нещо тихо. Имената им, имената им…
Един от вълците претича през водата и картината се разля.
А като се успокои, там където бяха четирима, петима - останаха двама. Където си мислеше, че картината ще става по-цветна, ще става само по-бледа. Ще си изгубят цветовете лека полека, степта ще им ги вземе. Тъмночервените плитки ще станат сиви и накрая ще оставят само една блещукаща звезда горе на небето, горе при Зоряна.
Хана погледна нагоре, към бездната, която беше дом на богинята му. Слънцето се скриваше и звездите изгряваха на негово място. Хиляди хиляди от тях гледаха надолу към него. Хиляди зоряни, които бяха горе при нея.
Как пък един от вас всичките не реши да дойде при мен. Не трима, един.
Друго няма ли? Това ли е? Да пращаме другите горе при Зоряна, за да се молим да слязат отново?
В степта какво друго имаш?
Наколил съм се, Ханила. Тежи ми брадвата вече.
И какво ще правим?
Какво? Нищо. Какво можем да направим? Да беше сняг да го изрина, човек да го убия. Ако е решила, че ще сме си двамата, сами ще сме и това е. Пък който от нас се качи първи при нея ще я пита защо. Ще се радваме на залеза и няма да гледаме много нагоре като е тъмно.
Погледна клането зад себе си. Ханила и тя окаляна, мокра, кървава като него.
Това ще е.
Това ще е докато изгаснем.
Но преди това, Оседа.