Хана гледаше звездите на гаснещото небе докато войниците му обираха каквот могат от телата в снега. Всичко под звездите беше негово, но до една от тях не можеше да се докопа. Гледа ги цял живот как падат, все далеко, все зад някоя планина, заминават зад хоризонта. Палят небето - ярки, бели, сини, червени даже понякога, червени като косите им. Падат в степта, степта, която е негова, но нито една звезда при него.
Колкото по на юг към Оседа слизат, толкова по-крехък бе снега. Телата изплуваха, кости от стари битки, брадви от времената на ханове, които не знае.
Ей сега оставиха още, които снега да прегърне. Изгасиха цяло племе и го пратиха горе да свети при Зоряна. Даже не знаеше кои бяха, толкова на юг никога не бе слизал. Баща му не бе слизал. Дядо му сигурно не бе слизал.