Обяснявах ти за Ато. Все беше до теб като имаш нужда от него. В боя, че и извън него. Спомням си как преди години Марко трябваше да влезе в кръга с един мъж по-голям от него. Можеш ли да си представиш за какво чудовище ставаше дума? Изпратихме гиганта да се бие, а той изглеждаше като малко дете, което се пречка на баща си.
Няма как да го забрави този ден. Гледайки назад ѝ бе останал само спомена за триумфа, но гледайки как на Марко му треперят коленете преди да влезе ѝ бе заседнала буца в гърлото.
Всеки кръг е различен и всеки кръг е еднакъв.
Беше сигурен, че ще се мре. Вървеше като на заколение и си повтаряше, че този път си е намерил майстора. Ато го хвана тогава да му приказва. Другите се събраха, започнаха да нервничат, а Ато и Марко стоят и си говорят отстрани. Накрая влезе и си спечели битката, но аз си знам, че бяха двама от нашите в кръга тогава. А когато всичко приключи и на другия му сложиха дъските над гроба, Ато застана да го оплаче. Каза на Марко как да го убие, а после го съжалява.
Минаваха вече билото на хълма и долу се виждаше последния земен дом на пленника. Купчина от кожи с тела в тях, а червените им коси стърчаха като плевели по скали. Зорянина му бе ясно, че и той отива там, някъде в основата на купчината. Но пак не се обърна да се моли, да плаче. Дори при вида на десетки от неговите на бездушна камара.
След боя все обясняваше, че и другите си имали жени и деца. Дори към най-омразните проявяваше милост. Докато Мечката беше на принципа, че не трябва да оставяш врага недоубит, Ато бързаше да прощава. И със стари врагове брат ставаше, че им помагаше дори. Стилджо, онзи дето се оплаква, пак си мисля, че заради Ато е тук.
Зорянина спря пред купчината и я гледаше с изправена глава. Безчувствен, без страх, без притеснение. Юрмала го срита в сгъвките и той се строполи на колене да ѝ е по-удобен на меча.
Къде те докара тази всичката милост, Ато? Да си тръгнеш пръв. А от теб най имаме нужда. Ние, че и те. Къде си да ми напомниш, че не са животни, че и тях някой ги обича. Че и те искат топла дума и храна. Че царствата и фамилиите не могат да се разберат, но хората могат.
Хвана зорянина за рамото, меча изсвистя през студения въздух.
И разряза плата на китките му.
Ръцете му се отпуснаха, цвета обратно влезе в тях. Погледна през рамо към Юрмала, а тя пусна меча си в снега до него.
Хайде покажи ми какъв си. Покажи на Ато, че греши.
Зорянина гледаше към меча, отражението на камарата блестеше в острието.
Много черна работа съм свършила с този меч и още толкова ще свърша. Хайде давай, вдигай меча.
Зорянина разтри китките си без да отлепя поглед от метала в снега до него.
И тръгна да бяга.
Мамка му, Ато. Хора са.