Изцапа ли меча, Юрма, пита я Марко като се върна.
Изцапах го.
Юрмала помълча за момент.
Абе, всъщност нищо не направих…
М?
Пуснах го да бяга.
М!
Изплуваха ми на Ато приказките и нещо ми стана. Знам, че трябваше да го убия и да не го мисля. Недей да казваш на Мечката, чу ли? Трябваше да не го мисля. Мога да го догоня ей сега, той беше куц, няма да е стигнал далеко. Да го догоня ли? Трябваше да си изпълня заповедите просто. Тъпия Ато. Къде съм тръгнала да раздавам амнистия?
Брей, амнистия. Тази дума кой ти я каза, Марко се засмя.
Трябваше просто да го убия.
Юрма, Юрма… До къде стигнахме да ни е виновно, че сме показали милост, Юрма.
Ама той е зорянин.
Мравка да е. Душата има нужда да направи и добрина. Радвай се, че още ти е останала такава след всичката черна работа. И аз си дадох дозата добрина днес като пожалих Стилджо, последното си го смъмри.
Ама Ато…
Остави го малко, Ато. Ако го слушаш как говореше като светец можеш да забравиш какъв дявол беше. Не можеше да се огъне, да приеме, че човек е и двете и накрая се счупи. Всичко му беше черно и бяло, а то е сиво и кишаво и кърваво, Юрма. Хайде бягай сега и го забрави зорянина.
Юрмала не каза нищо повече. Отиде да помогне с претърсването на вече-мъртвите преди Мечката да ѝ намери още хора, които да води от другата страна на хълма. Трябваше да им съберат оръжията, да ги преровят за нещо скъпо, да им вземат обувките. Юрмала нямаше да върне едни здрави обувки. Претърсваха и техните и зоряните - нищо полезно не можеше да остане за земята или кладата.
И в лицето на всеки зорянин, който пребъркваше виждаше последния поглед на куция, който пусна да бяга. А всеки от нейните все едно се бе усмихнал като Ато последния път когато го видя.
Ато, Ато…
И куция зорянин беше човек, и той се огъна. Само един, който не се огъна познавам. Познавах. Познавам.