По пътя обратно не спря да я тормози вината.
В главата ѝ се върти образа на зорянина тичащ през снега. Няма да е стигнал далече, мога да го догоня още и да го отрепя. Да си взема милостта обратно. Мечката ми каза да свърша работа, а аз какво направих - нищо. Кой го знае какъв е този, колко от нашите е убил. А аз ще го пусна да си ходи…
Юрма, Юрма…
Почувства се измамена, излъгана, надхитрена. Някой тъжен поглед ли ѝ направи този? Умората ли ѝ замъгли мисленето? Ато ли беше говорил прекалено много глупости едно време? Гледай го какъв е. Дори от онзи свят пак ми се бърка в живота.
От върха на хълма погледна пак към купчината тела зад нея.
Не че някой щеше да разбере. Тела и смърт наоколо колкото искаш. Един повече или по-малко няма да развалят сметките на Мечката. Но аз ще си знам, че съм го пуснала.
Размина няколко войника, които водеха зоряни към същото място със същата цел. Те дали щяха да си изпълнят заповедта? Щяха. Не са от тази страна на реката, за да пускат хората да си ходят. Юрмала я бе хванала вината на калфата, който скатава от задълженията си за пръв път. Майстора няма да разбере, но тя ще си знае.