Марко се бе променил през последните години. Оправяше покриви, гледаше животни, убиваше рядко.
Нямаше повече да отиде на война. Видя как бяха превърнали един град в руини и си каза, че никога няма да руши. Само ще създава. Повече дървени къщи няма да гори, няма да чупи и да сече. Дървото само ще го обработва, ще му дава форма. Човек няма да нарани и да обиди, ще гради приятелства.
Оказа се, обаче, че да градиш е много по-трудно отколкото да чупиш. Удара на брадвата не трябва да е точен.
Брадвата има цяло тяло да удари, за да нарани. Стига да удариш нещо твърдо все ще успееш. Гредата, обаче, трябва да е на точно място, за да пази от дъжд.
Хвърли гредата на рамо все едно беше нищо. Дупката в покрива показваше небето, което винаги изглеждаше толкова невинно след буря. Печеше слънце, топлеше, радваше, все едно нищо не е било - досущ като куче, което прави мили очи след като е ти е изяло обувките.
А последната буря не бе като другите.
Колко дни бяха минали от нея, а чак сега стигна до собствената си конюшна.
За пореден път се бореше със счупения покрив на конюшната си. Подрежда, намества, оправя, вдига - все тече. Един косъм място да има и водата си намира път. Гредите да не са наредени правилно и все някоя ще се скърши. Бурята взе последния живот от покрива на плевнята и подари на животните нощ, която никога нямаше да забравят.
Два пъти вече трябваше да съм го оправил.
Малкото бяло куче го гледаше от вратата докато я чистеше от клони и листа.
Няма страшно, каза му Марко.
Кучето направи няколко крачки назад.
Понеже му казваше, че няма страшно само когато, всъщност, имаше нещо страшно, тя го приемаше като команда да бяга. Само любопитството ѝ държеше носа вътре.
Марко вдигна гредата над главата си, намести я в конструкцията и я заби на място с няколко силни удара с чука. Бялото куче мижаше на всеки от тях, захождаше назад, но не отлепяше поглед. Марко разклати гредата добре, за да види дали ще държи и се замисли дали да не увисне на нея за финална преценка.
Може би да не го надценявам дървото чак толкова.