Трудно беше да кажеш не на отмъщението. Мечката му обясняваше колко хора щял да събере, колко легиона щели да се бият, как щели да избутат границата чак до планините. Не само генерала му говореше в този момент.
Брадвата заровена дълбоко в двора му крещеше да я извади. Време беше да се върне към стария занаят и да остави дърводелството. Кръвта му кипна, започна да се поти само като си мислеше. Краката му се разтреперяха, боя в него искаше да излезе.
Но не и след Ато.
Отпрати Мечката, запуши си ушите за виковете на брадвата и излезе. Явно знаеха, че е тук, та можеше поне да намери и останалите.
Тих, приятелю, обикалям целия град за теб. Да напишеш на Белобог, че си ме видял.
Тихия се усмихна широко и прегърна Марко. Изчезна в ръцете на гиганта като малко дете, заровен някъде под ходещата планина, която беше този мъж. Колко страници бе изписал за него вече, колко ще има Белобог да чете за Марко и подвизите му.
Как си, Тих? Работи ли перото още?
Тихия му показа дългия изписан свитък, който висеше през рамото му.
А този от къде си го намерихте? Не е от нашите.
Марко гледаше към Стилджо, който изпъкваше на фона на останалите войници.
Тихия помаха в посока обратна на реката.
Мечката си го прибра?
Тихия кимна.
Е как е? Читав ли е?
Тихия размаха дланта си.
Горе долу… Мечката е събрал куцо, кьораво и сакато да ходи да се бие на север. Гледай какви герои.
Прииждаха още войници от околните села. Силно казано войници. Марко се съмняваше някой от тях да е пипвал меч през живота си, но все щяха да намерят опасната страна на острото.
Марко!
Гиганта се обърна към познатия глас на Юрмала.