Малката сестра. Любимия войн на Мечката. Любимия войн на целия легион. От колко време не я бе виждал?
Мечката ми каза, че си тук.
Мечката няма милост като иска нещо. Ела тук, моето момиче.
Стисна я от радост, а краката на един от най-силните войни на Мечката се отлепиха от земята без Марко дори да разбере, че я е вдигнал. Все едно я прегръщаха камъни, но някак меки, някак топли, някак любящи.
Марко, твоята е лесна. Гледаш си красивата река, радваш си се на животните, храниш се добре.
Лесна е, ами. Трепя си диваци, оплаквам си приятелите. Нямам грижа на света.
Ела тогава да си решиш проблемите веднъж за винаги.
От вратата за краката, а? Всички ме питат дали идвам на война, никой не ме пита как съм.
Как си, Марко?
Разтревожен, че ако запалим севера може да не го изгасим.
Ти пък точно, който обича зоряните най-малко от всички си се разтревожил за тях?
За моите хора се тревожа. Да живееш на границата по време на война е смъртна присъда.
Севера ще гори със или без теб, но ако дойдеш може да преместим границата на вътре. От няколко дни обикаляме и събираме хора по градовете.
И има ли хора?
За война винаги има.
Двамата се засмяха и постояха в мълчание за няколко мига. Смеха беше божия начин човек да приеме абсурда на войната. Разписваха съдби и копаеха гробове на хора, които не познават. Ако не можеше да се засмееш на липсата на смисъл във всичко това, то много бързо ще си загубиш разсъдъка. Юрма, горката, бе страдала най-много от всички, но продължаваше да се смее. Загуби Ато, но продължаваше да се бие. Биеше се и за него.
Не те разбирам какво го мислиш. Толкова време ги гледаш на другия бряг и сега като те викаме на черно дело се колебаеш.
Аз искам просто да си стоят от другата страна. Ако успеем да преместим линията малко по-напред пак ще има някой, който ще живеем на нея. Най-лесно е да се юрнем през водата и да си нахраним злобата. Тези дето съм ги наредил на брега същото бяха решили да направят.
Ти пък от кога стана философ?
Философ не съм ама не искам да съм войник. Искам да ме оставят на мира да си гледам овчиците. Брадва не искам да държа освен ако не цепя дърва. Твоя работа. При огъня ще дойдеш ли довечера?
Как му се искаше да приказва с тях докато заспи на земята. Да чуе историите им, да разбере какви са ги вършили от както го няма. Да им разкаже за пустия си покрив и всичките проблеми, които му създава. Да се събуди миришещ на пушек. Да разбере този новия Стилджо що за човек е.
Но огъня увлича и докато се усетиш ще искаш следващата вечер пак да си покрай него. После ще искаш и ти да участваш в историите, които се разказват.
Не, не. Имам работа по къщата, Юрма.
Тихия каза, че ще забърка яхния. Помисли си.
Ах, колко я обичам. Не, не, казах ти. Ще си стоя вкъщи.
Една вечер покрай огъня с гозбите на Тихия и ще е изровил брадвата. По-добре да се мъчи с гредите и да яде сух хляб и сирене.
Наредиха се млади момчета, че и момичета покрай тях да ходят на север. Слушали са песни, истории. Спомена от бурята още им е пресен и търсят и те кръв. Око за око. И така целия свят ще ослепее.
Единия застанал пред Юрмала и ѝ обяснява как баща му бил служил с Мечката преди 20 години. Служил… Копал е ровове, не е видял бой един път, но поколението му влачи името като ветеран. С толкова приказки е разписал смъртната присъда на сина си понеже от другата страна на реката бой ще има, няма да е само копаене.
Гледаха Юрмала все едно Белобог бе слязъл от небето. Все едно някой от светците му бе минал през града. Красива, но груба. Удряна, но от мрамор. Колко се е била, колко е убила. Но Юрмала и да падне се изправя, а те влизат в сметките на Мечката за жертвите.