Да го гледаш как върви към брега бе все едно да гледаш лавина, да гледаш планина как бърза. Можеше да закачи брадвата някъде, да я провиси на кръста или на гърба, но я държеше за дръжката. Да си спомни дланта какво е. Увита в плат, за да не се хлъзга дори в потна ръка, усещането не беше като да стискаш чук или лопата.
Стъпките му като удари на тъпан, а между тях ситното барабенене на бялото куче.
Още изплашено от поредната буря, опашката му между краката, но бягаше след него.
Бягай! Марш!
Марко тропна по земята с крак.
Страшно е там! Страшно!
Сянката отскочи няколко крачки назад, опашката му съвсем изчезна някъде под него, но не се откъсна. В момента, в който Марко тръгна пак към брега и чу крачетата зад него. По десет крачки за всяка негова.
Тук оставаш!
Пак крачки след него.
Бягай!
Спря за момент, но в момента, в който се обърна, сянката пак се залепи за гърба му.
Марко хвана камък и го хвърли по сянката си. Да я изплаши, да я някара да го мрази ако трябва, но да не идва с него.
Всеки ден там е буря, как ще живееш там? Как ще те гледам? Там има само страшно.
А сянката го гледа в очите, няма значение за нея. Готова е да ходи с опашка между краката само да е с него. Бялото куче бе готово да плува след лодката ако трябва, а Марко сърце не му даваше да хвърля още камъни по нея.
Гледаха се кой ще се откаже пръв.
Накрая Марко наведе шепа, кучето скочи вътре и така тръгна на война с брадвата си в едната ръка и сянката в другата.