Голяма буря беше. Голяма и кървава. Чистеха, гасиха, подреждаха, изхвърляха. Погребваха също. Кръчмата в съседство на Марко бе цялата разпиляна. Сега като мина страшното, на хората им трябваше място, където да се събират. Да оплачат заедно, да се гневят, да поговорят, да го удавят всичкото, което се бе събрало.
Тази сутрин улиците се напълниха с войници дошли и те да помагат.
След дъжд качулка.
Поне дадоха усещане за сигурност на местните. Само Марко бе още по-неспокоен като видя гербовете на Мечката. Той не е от хората, които изпращат да гради, а да разрушава.
Марко крачеше по улицата, а ситните крачици на бялото куче шляпаха след него. От къде се бе пръкнало никой не знаеше. Той искаше животни, които да правят нещо. Да хранят, да пазят. Един ден, обаче, бялото куче се залепи за него и му стана сянка. Където ходи той, то след него.
Така и му викаха в селото понеже собственика му така и не му измисли име.
Влезе в кръчмата заедно с малката бяла сянка, за да сковава маси и столове, а с малко късмет щеше да се размине и с войниците. Дай да ти я купя конюшната, Марко. Ще я отворя от моята страна на двора и ще наредя легла като минават пътуващи. Сега се чудя къде да ги прибирам в къщата.
Без поздрави, без нищо. Минаха няколко дни и вече мислеше за пари. Не, казах ти. Ще гледам животни. Смених счупената греда тази сутрин. Тя не е една, бе, Марко. Целия трябва да го направиш. Ако ги чакаш една по една докато направиш последната ще трябва пак да започваш с първата. Остави ги моите дъски, мисли за твоите.
Чуковете работеха, а те си повтаряха едни и същи истории и закани за пореден път. Как щели да спят с брадви до тях. Как щели да гледат вълчи кучета. Как ако видят някой с червена коса наоколо ще го обесят. Гнева правеше пироните по-меки, дъските по-крехки, разговорите по-шумни.
Не чуха как вратата се отвори. Марко усети вибрацията на тежките стъпки чак когато бяха точно зад него и се обърна, за да види стария си приятел.
Мечката.