Да нападат тук е лудост.
Града е укрепен, не могат да го вземат. Половината хора на Мечката са още тук и още идват през следващите дни.
Видя ги да бягат между къщите, скачаха по покривите дори, но не се биеха. Избягваха войниците, оставяха ги да ги гонят.
Не бяха дошли да вземат града. Бяха направили на Мечката неговия трик. Зоряните бяха прекосили реката другаде и сега бяха дошли за храната му. Никой нямаше да го чуе. И да го чуят нямаше да го послушат. Щяха да ги гонят още докато се осъзнаят за какво са тук.
Марко ги посрещна там с голи ръце и се захвана за работа. Беше по-голям майстор от най-добрите дърводелци, които беше виждал в селото. Трябваше му прецизност - всеки удар да намери я нечии врат, я слабини. Да знае къде да хване, да знае къде да стисне. Зоряните се стопяваха един по един в опитите си да стигнат до провизиите на мечката.
Творението му бе грозно. Не беше нещо, на което да се наслади човек. Не беше нещо, за което биха го нарекли артист.
Но бе полезно.
Хвърляха си животите в ръцете на Марко само да направят живота на противника си малко по-черен.
Срещу такива дяволи се биеха.
Нямат страх от смъртта, приветстват я. Идват да умрат.
Марко се труди до късно, докато не стана тихо отново. Докато Мечката не взе брега окончателно. Чак тогава си изми ръцете и се прибра.
Покрива на конюшната му отново бе счупен.