Малко преди зазоряване Марко се събуди от шума на бурята.
Псувни летяха, метал тракаше, животните се дърпаха. Под светлината на факлите Мечката прехвърляше реката, а отсреща зоряните ги посрещаха. Дяволите ги бяха изчакали да прекосят на половина - нито да продължат, нито да се върнат. Бяха отгоре им и ги бутаха към водата. Мечката не беше вчерашен. Ясно му беше, че не отива на военна разходка и на другия бряг го чакат само мечове и стрели. В лодките му провизии нямаше, само укрепления. Първите, които стъпиха на зорянска земя се хвърлиха да копаят, да редят колове.
Марко посягаше няколко пъти към вратата към двора. Брадвата му говореше заровена в пръстта, че е жадна.
Гледаше ги момчетата и знаеше, че може да помогне. Ей там от ляво се пречупваха, трябваше някой да натисне.
Не, каза си.
На моя бряг е едно, но там отсреща работа нямам. На война не отивам. Но линията се огъваше и огъваше, зоряните бяха надушили кръвта и натискаха здраво. Тихия и той беше там отсреща, гледаше го как коленичи и гледа, попива всеки момент после да го напише. Без щит, без оръжие. Как не го бе уцелила някоя стрела до сега бе цяло чудо. Как успява да стои без да иска да удари бе второ.
Тялото на марко подскачаше, очите му търсеха място в лодките. Тъкмо да загрее гребейки до другата страна и щеше да влезе в боя. Момчетата губеха, мамка му. Линията се огъваше все по на вътре към реката. Ако се счупеше щяха да ги избият.
И тогава чу викове някъде по на горе. От гората идваха още бойци. Зоряни?
Не, носеха Мечи знамена.
От техните бяха!
Мечката ги бе пратил в тайна да прехвърлят реката преди армията. И сега огънатата линия, която изглеждаше като гибелта на Мечката се оказа най-голямото му оръжие. Зоряните се бяха увлекли, тези най-напред дори не чуваха какво идва зад тях. Някои се обърнаха и се разбягаха на време. Тези, които останаха бяха в мечи капан, затиснати между реката и подкрепленията. Зоряните бяха зверове, но и най-страшното животно беше лесна плячка с корема нагоре.
Дано никога не съм срещу Мечката на война, помисли си Марко.
Отблъснаха ги, а лодките идваха и идваха. Отпочинали свежи момчета дойдоха да сменят братята си, носеха укрепления. Брега беше техен.
Ето, че успяха и без мен. Ето, че ме лъже брадвата като ми говори. За разруха има достатъчно хора, аз вече ще градя.
Тогава чу бойните викове на зоряните в селото си.