Юрмала се събуди, скочи и потърси меча с ръка.
Беше обратно в палатката, на по-меко и по-топло, отколкото в кръга. Усещането винаги беше като да се събуди от сън, но по средата на битка бе като кошмар, който не спираше да се повтаря. Боят беше свършил, прати другия в земята, сега щеше отново да се буди тук.
Поне до следващия хълм.
Стомахът я бе отпуснал, треската се бе успокоила. За момент се запита дали всъщност най-накрая не е умряла и да се е възнесла на едно по-хубаво място.
Защо не ми каза?
Думите на Мечката, когото не бе видяла досега, я върнаха на земята.
Стоеше тихо в палатката и държеше дървената чаша, в която бе стрила билките преди да отидат да разрешат спора.
Нали взехме хълма?
Юрмала се отпусна обратно в леглото, докато тялото ѝ започваше да ѝ разказва къде и как е била ударена.
Хълма можеше да го вземе Черния. Можех и аз да поразмърдам търбуха, ако се бе стигнало дотам.
Тя мълчеше.
Слушай, не искам да го правиш това занапред. Ако не можеш да се биеш искам да ми кажеш. Не знам кой път няма да се върнеш оттам.
Ще се върна.
Как знаеш?
Мечката остави въпроса да виси във въздуха, но Юрмала не отговори.
За толкова години няма да ми кажеш? Ще си отида някой ден, Юрма, и няма да знам как, бога ми, стоиш пред мен, след като съм те видял с половин врат.
Юрмала настоятелно мълчеше.
Отгледал съм те, момиче. Като дъщеря си ми. Искам да ми казваш занапред.
Потупа чашата.
Това е заповед.
Да, сър.
Мечката се подпря на коленете си и се изправи, докато ставите му скърцаха като входната врата на кръчма.
А, още нещо.
Тъкмо дръпваше покривалото на палатката и малко студен въздух целуна Юрмала.
Оставям ти този тук.
Тя се надигна и видя Стилджо, увит в одеала, набутан в ъгъла на палатката.
Ще стои при теб засега, че ще го отрепят, ако го извадя оттук.
Жив ли е?
За добро или лошо. Неговите го оставиха да мре. Не вярвам, че ще претика нощта, но знам ли? Куче е, може да устиска…
Генералът се засмя.
Юрма.
Мечката се обърна отново.
Ато би се гордял с теб.
Само една сълза можеше да си позволи, но изчака Мечката да излезе преди да я пусне по бузата си.
Мина ден и Стилджо още дишаше. Минаха два и все още се държеше. Юрмала вече бе забравила за боя, а на Стилджо му сменяха превръзките и му изливаха билки в устата.
Не се стигна до сблъсъци за следващия хълм. Войната се бе решила някъде другаде - дали със злато, дали на маса. Един ден, който можеше да чете, щеше да види какво са написали хроникьорите и да разбере.
Хълмът, за който Юрмала се би, си остана техен.
Стилджо също.