Студения въздух облекчи горещината в стомаха ѝ.
Мечката щеше да е с нея през цялото време, от лагера до ръба на кръга, дори и вътре, макар и духом.
Давай Юрма!
Айде, малката сестра.
Юрма!
Войниците я поздравяваха, потупваха по рамото и гърба.
Другите са избрали Стилджо. За него говорят, че баща му бил вълк, а майка му - самодива.
Те и за теб говорят, че си мечка.
За мен - защото съм дебел, а за него…
За него, защото майка му си е легнала с куче.
Мечката издиша рязко през носа си и се усмихна. Думите ѝ изкопчиха смеха от него колкото и да се опитваше да е сериозен.
Просто не бързай. Спокойно и полека. Не искам излишно да…
Няма.
Всяка вибрация от казаните думи, всяко другарско потупване по рамото, беше като нож, забит в стомаха ѝ. Но билките лека-полека носеха облекчението. С влизането навътре в гората, облекчението идваше - сладкото чувство, когато болката отминава. Би предпочела това пред, което и да е земно удоволствие.
Там, вътре в гората, между дърветата, да няма слънце, което да пречи, да не може бог да гледа как се бият. Но пък да е красиво място за смърт. Един от тях щеше да падне в снега и щяха да го заровят още там - в плитък гроб с две кръстосани дъски отгоре. Така, както е приключил, с бронята, с кръвта по него.
Да се знае, че е умрял по стария начин.
Да бъде място, което семейството му да дойде да види. Място, където сина да се закълне в отмъщение, дъщерята да се закълне, че няма да вземе воин за мъж. Дори мародерите уважаваха кръстосаните дъски като ги видят.
Е, повечето от тях.
Един кръст, един паднал там, където е щяло да са много. Един, вместо хиляди.
А Юрмала беше сигурна, че няма да е тя в пръстта след малко.