Перото на хроникьора стържеше по пергамента.
И двата ни народа имат претенции към това парче земя, и двата не сме склонни да отстъпим без кръв. Понеже генералите ни са мъдри, обаче, ще пролеем малко. Двама човека влизат. Армията, чиито войн не може да излезе повече, се съгласява да си тръгне доброволно. Имаме ли съгласие?
И двамата генерали се съгласиха, а Тихият записваше.
Какво пишеш? - попита Котов
Тихият обърна пергамента към него.
Не разбирам, каза Котов и погледна Мечката.
Нито пък аз.
Защо не говори този?
Не казва.
Хроникьорите бяха поели обет за мълчание. Ценяха думите прекалено много, за да ги хабят напразно в профански разговори и пазеха всичко за свитъците.
Всички сме божии деца тук, но ще видим днес кой е по-мил на онзи горе, който свети.
Арбитърът каза още няколко думи, които бяха ясни на всички. Воините не слушаха, мислеха си за боя. Генералите и те, мислеха си за хълма. Добре, че Тихият внимаваше, че да могат следващите поколение да разберат какво е било казано днес.
Мечката и Котов се отдръпнаха назад, нямаха работа вече вътре. Единственият, който щеше да остане с тях вътре, беше арбитърът - най-стария войник в двете армии, който задължително трябваше да е бил в кръга и да е оцелял. В следващите няколко минути той нямаше герб или генерал. Само Белобог му беше началник.
Арбитъра носеше двете дъски, които щяха да бележат мястото, нескопосано сковани и вързани с въжета за по-сигурно. След като кръгът се затвори неговата дума ставаше закон. Днес беше един от мъжете на Мечката, но това не даваше повече увереност на Юрмала. За краткото време, в което бяха вътре, той беше по-силен от царя, по-значим от бога.
Докато не сложи кръста на земята.
Снегът вътре беше бял, чист, непокътнат. Гладък като стъкло, чист като нов чаршаф. Само стъпките на Стилджо се виждаха от другата страна.
Мамка му, красиво място да умреш.
Войниците затвориха кръга около тях.
Чиито и син да си, ще те погреба.