Колко пъти можеш да убиеш?
Още кръв, червен сняг, дъх висеше във въздуха.
Колко пъти ще удариш?
Мечката гледаше нервно. Стилджо замахваше. Болката в стомаха гореше.
Колко време, преди дробовете ти да искат почивка?
Брадвата свистеше, ударите валяха, звяра викаше.
Колко преди ръцете ти да не могат да стоят прави?
Юрмала се изправи за пореден път. Стилджо се заклатушка тромаво към нея. Волята му нямаше отказване, но тялото му беше на предела си. Мечът ѝ намери стомаха му и го отвори. Потъна плътно, даже нежно. Не заседна, не захапа, погали го и му каза, че сега е негов ред да легне в снега и да го оцвети.
Стилджо потъна по очи. Юрмала клекна до него, заби острието в земята и се огледа. Снегът беше стъпкан навсякъде, калта се беше показала. Аленият цвят, който бяха пръснали и двамата, се губеше в земята, която жадно си го прибираше. Искаше си своето.
Грозно място да се умре, мамка му.