Трябва и доза омраза вътре. Двамат сте се съгласили да направите едно добро дело за останалите, но все пак за един от вас пътят ще бъде надолу в земята. Все пак единият трябва да зарови меча си в стомаха на другия. Малко омраза, капка ненавист, доза презрение - помагат много.
Ела да ти смачкам муцуната.
Юрмала извъртя меча, замахна, но разряза само въздуха.
Стилджо замахна веднъж, втори път, но щита ѝ оставаше между тях. Направи крачка назад, за да направи път на меча ѝ, и се хвърли отново. Замахна, пропусна, опита се да я захапе, но го посрещна ръба на щита и остави един зъб някъде в снега.
Юрма държеше щита така, че Стилджо да не вижда меча зад него, да не знае от къде ще падне острието.
Всеки път, когато дивака се приближаваше към нея, мечът изсвистяваше отнякъде и намираше плътта му.
Ах, сладката болка в китката, когато засиленото острие се опитва да изскочи след удар. Меча вече се беше зачервил на места, там където бе целунал противника си. Беше толкова космат, че Юрма не можеше да види къде го бе срязала, а той не издаваше да го боли. Нито куца, нито се навежда, нито се държи някъде, нито поглежда да провери раната.
Баща му може би беше животно, но инстинкта му за оцеляване беше притъпен от чисто човешка омраза.
Колкото по-червен ставаше меча на Юрмала, толкова по-озверяваше противникът а ѝ. Ударите му ставаха някак по-силни, дървото на щита протестираше под всеки от тях. Крачките му ставаха по-бързи, погледът по-гневен.
Хвърли се пак към нея, сграбчи щита ѝ. Знаеше, че не може да я нарани с тази дъска между тях двамата. Тя стисна здраво, надявайки се, че дръжките ще издържат. Засили меча и…
Болката в корема я преряза отново.
Все едно горещ нож се заби във вътрешностите ѝ. Повдигна ѝ се, мускулите ѝ се схванаха, загуби равновесие и изтърва щита.
Билките я бяха отпуснали.
Лоша луна. Лош момент за лоша луна.
Стилджо я погледна объркано, поколеба се за момент дали не го примамва, но инстинктът бързо надделя, и се хвърли върху нея. Отби меча с едната си брадва, а с другата намери гърлото ѝ. Зарови острието дълбоко, от ухо до ухо. Главата на Юрмала отскочи назад, а кръвта извираща от тялото ѝ, описа арка, докато тялото ѝ падаше в снега.
Хората му викнаха.
Тихият записа нещо в пергамента си.
Стилджо!
Името му разцепи въздуха, а той дишаше тежко и гледаше тялото на противничката си, докато снегът около нея ставаше тъмно червен. Да се увери, че хълмът е техен. След това се обърна към своите и изрева. Не беше вой, не беше вик, нито животинско, нито човешко. Първичният вик на победата.
Аз оцелях, ти не.
Аз ще се прибера при хората ми, ти не.
Аз ще ям довечера, ти ще си храна за земята.
И тогава Юрмала се изправи.