И малкото думи, които Стилджо знаеше, му приседнаха в гърлото. Сумтеше, ръмжеше, ту гледаше брадвата, ту жената. Кръвта беше по нея, да. Беше я видял как пада, да. Снегът и той бе изцапан с кръвта ѝ, да.
Но тя стоеше пак пред него.
Хората му и те замлъкнаха. Ако си затвориш очите, нямаше как да разбереш, че има две армии в гората.
Беше жива и по шията ѝ нямаше ни следа от бруталната огърлица, с която я бе дарил преди миг. Гледаше го под вежди, дишаше тежко и си шепнеше нещо, което не стигаше до ушите на Стилджо.
Избягай, мамка ти. Изплаши се. Предвай се.
Костваше ѝ всичко, за да стои права. Стомахът ѝ се опитваше да излезе през устата ѝ, а тялото ѝ вибрираше от треска. Със смъртта щеше да се справи, но болката на живота бе непоносима. Искаше само да седне, да се свие на кълбо и да заспи. Да се събуди на другия ден, когато болката я нямаше.
Стилджо вдигна брадвата.
Мамка му.
Тихият продължаваше да пише. Църквата щеше да има подробен разказ на ударите и псувните, които летяха между двамата.
Юрмала нямаше време да се огледа къде е паднал мечът ѝ - Стилджо беше върху нея с викове. Брадвата му режеше, юмруците му удряха, зъбите му разкъсваха. Целият бе направен да сее смърт.
За мигове, и Юрмала отново бе долу в снега, докато животът се разливаше от нея.
А след още един миг си пое въздух и се изправи отново.
Господи, Боже…
Арбитърът бе приписал първото ѝ изправяне на лошото си зрение, но второто бе дело на по-висша сила. Изпусна дървения кръст на земята. Явно нямаше да си намери собственик толкова лесно.
Войниците на Мечката започнаха да се подсмиват. Само генералът им се бе вкаменил и не издаваше ни вопъл ни стон.