Той дали знае за мен?
Ако знаеше, нямаше да е в кръга. И да е чувал нещо, сигурно си мисли, че може да те убие.
Няма да е първият.
Нито последният.
Виждаха вече скупчените хора. По 50-тина човека от всяка страна, достатъчно да затворят кръга и да накарат другите да се замислят преди да се намесят в боя. Мечката си беше подбрал бойците лично. Никога не взимаше млади момчета с гореща кръв - те бяха за другите боеве. За кръга взимаше ветерани, по-стари, спокойни. Хора, които можеха да видят как някой от техните умира без да се хвърлят върху човека, който го е убил.
Такъв беше старият начин.
И все пак имаше едно напрежение във въздуха.
Оглеждаха се незнайно за какво, ровеха с ботуши в снега. Вече бяха превърнали всичко около кръга в кафява киша.
Царицата - далече, Белобог - високо.
Отдръпнаха се да ѝ направят място, един по един, оглеждаха я отблизо, кимаха. Нищо общо с горещото изпращане от младата кръв в лагера. Когато и последният се отдръпна, Юрмала видя другите. Бяха се наредили по същия начин, ровеха с пети, дишаха прекалено зачестено за хора, които стояха на едно място.
Тихият стоеше отпред в кръга и бе извадил дълъг пергамент чиито долен край почти докосваше снега. Топеше перото в малка мастилница с тесен отвор, която се крепеше на колана му, и го пускаше да танцува по листа, да го пълни с думи. Божиите хроникьори записваха всичко, което ставаше под слънцето. Дори и в сърцето на войната нямаше събитие, на което да не намерят място в библиотеката на църквата.
Мъжът, на когото викаха Стилджо, вече я чакаше вътре.